Маргарита Петкова
Опит за автопортрет
Аз съм сбъркан човек, запомни го.
Съвсем наопаки и напук живея.
Купувам вместо мебели – книги.
Вятър на бяла кобила ме вее.
Не обличам вечерни рокли.
През зимата ходя без шал и шапка.
Не нося чадър и направо през локвите
с най-новите си обувки шляпам.
Не се подпирам на чуждо име.
Нямам доверие в самолетите.
Стиховете ми са с неточни рими.
И студено си пия кафето.
Не съм в крак нито с модата, нито с другите.
Със себе си, че съм в крак, е главното.
И нищо чудно, както е тръгнало -
вместо дяволите
да ме вземат ангелите.
***
Отведи ме оттук!
Ей така ме хвани за ръката
или само с поглед ме издърпай
нанякъде.
Скрий ме в шумните улици
на града милионен
или в моите спомени,
или в нашите спомени.
Отведи ме оттук.
Приюти ме в очите си.
В кафенето отсреща.
Навън под звездите.
В едно нощно такси.
На ръба на вселената.
На ръба на сълзата,
избликнала в мене.
Отведи ме оттук.
Под втрещените погледи,
под усмивките зейнали -
иронични и строги,
под просъскани думи
за благоприличие.
Под небесната арка на твойто „Обичам те“.
Отведи ме оттук.
Накъдето ти видят очите.
В рая, в ада, в дома си,
в трамвая, в мечтите си.
В оголялата от късната есен градина.
В някой жилищен вход.
В телефонна кабина.
Отведи ме оттук.
Отведи ме, за Бога,
по дяволите.
Трябва някъде място
да има за двама ни.
Все едно е къде
и каква е цената.
Отведи ме оттук.
С чиста съвест
продавам душата си.
Нерви за любов
Нямам нерви за дълги любови,
а кратките- не ми приличат.
Да не мислиш, че нещо ново
казваш с това “обичам те”?
Да не мислиш, че ще се срути
светът след моето тръгване?
Бъди сигурен-много пъти
са ме лъгали. И съм лъгала.
А пък Земята си е на мястото.
Само сезонът се сменя.
Крайно време е да си наясно,
че всичко е само временно.
А аз- най-временната от всичко.
Най- кратката. Невъзможната.
Лесни любови- не ми приличат.
А трудната- ще я можеш ли?
Хм, да опиташ ли ти е щукнало?
Добре- да живее рискът!
Хайде сега- отведи ме оттука!
Ако ти стиска.
С тебе
Свещи да има на масата. Вино да има.
И тишината кротко да спи на перваза.
Август да бъде – най-прединфарктният климат.
И цвете да има – от теб подарено – във вазата.
Нежно да бъде. Светло. И малко тревожно.
Песен да има. Без думи, но да я има.
Теб да те има – и от мен по-невъзможен.
Истинско да е. Неповторимо.
Хубава съм. И ти да го кажеш.
Чаши да звъннат, дъхът ми свещта да люшне.
Всичко да има. Болка да има даже.
Но да не свършва
***
Събудих се в очите ти. За първи път в очите ти осъмнах.
Танцуваха в прозореца звездите и влюбени, се хвърляха към слънцето.
Ресниците ми лепнеха от сънища, в които някога съм те сънувала,
а някъде дълбоко в мен потъваше едно невероятно отпътуване.
Хиляда „но“, забравени, умираха в прегръдките ни, слепи до безумие,
и времето в часовниците спираше. И ние се обичахме без думи.
Лудееше в пръстите ни някакво до болка осъзнато безразсъдство,
покълнало от дивото очакване, което неочаквано ни свърза.
Осъмнала в очите ти, отрекох за първи път заради тебе всичко.
По дяволите приказки и клетви! И всички, преди теб от мен обичани!
От думите, които не си казахме, защо внезапно птиците запяха?
Виновни, невъзможни – бяхме заедно и цялото небе ни беше стряха!
***
Свистеше светкавица в стаята лудо.
Ослепена от нея, не вярвах,
че не сънувам, че ме събуди
от омръзналата ми праведност.
И събличах заедно с дрехите
всички предишни мъже от себе си,
всички илюзии, чупливо-крехки,
всички дни непотребни…
И те обичах – безумно жадна
за всички деца, до днес неродени!
Светкавица бясно свистеше
и падаше
като гръм
любовта ти над мене.
Платена реклама
Пенливо. Кехлибарено. И потно.
Като в реклама на наливна бира.
Любимият ми режисьор е Копола.
Любим актьор – Марлон Брандо, разбира се.
Любимият ми месец е септември.
Любимият ми ден е всеки петък.
Любимото ми цвете – роза. Кремава.
(Червената е тъй общоприета…)
Любимо състояние – наопаки,
на кестерме, напук дори на себе си.
И още – да съм влюбена. Жестоко!
Почти както сега се влюбвам в тебе.
И както ти се влюбваш в мен, защото…
Не знам защо. Не искам да разбирам.
Щастлива, кехлибарена и топла,
на бавни глътки ти изпивам бирата.
Камелия Кондова
Скромно
Хайде на чисто – без капка лъжа:
Да знаеш – аз съм такава.
Мога до помня до кости дъжда.
Но мога и да забравям.
Мога със дъх да полирам сервиз,
но и да чупя чинии.
Мога да бъда самия каприз.
Но и подслон при стихия.
Само със поглед изтръгваш сълза,
но като падна – не плача.
Кротка пуловер за тебе плета,
но и огради прескачам.
Мога да чакам, превърната в бряг.
Но мога и в ден най-черен
да се раздам на някой глупак.
(Ако не си ми верен).
Както износих в утробата плод -
ялова мога да бъда.
Аз съм такава – самият живот.
Ала и… смъртна присъда.
Имане
Едно небе, в което да се влюбвам.
(И няколко мъже покрай небето.)
Едно пристанище на тихи лудости.
Цигарите, с пари назаем взети.
Билети за безпътни автобуси.
Сандалите – изтъркани от бързане.
Един-два шанса – просто за изпускане.
И трети – дето ми е в кърпа вързан.
Пералнята – за пелени и… мисли.
Легло – за сънища. Квартално кино.
Досадник, от когото да ми писва.
Приятели – да поделиме виното.
Синът ми. Чакам първата му сричка.
(И не държа да чуя първо ма-ма.)
Оказва се, че всъщност имам всичко.
И само мене никаква ме няма.
Обява
Заменям една измислена радост
за две сълзи – ама съвсем истински.
И дом с едно уютно мълчание
за едничък тавански писък.
Заменям на Варна мекия климат
за топла дума – на двата полюса.
И още – едно есенно имане,
за едно нямане – пролетно!
Заменям едно породисто куче
за един верен, бездомен пес…
Заменям насилено благополучие
за една нещастна любов днес!
Бягай – докато е време
Така живея. Както пиша.
За първи път и за последен.
И розите са ми излишни,
но тръните са ми потребни.
Небе си и се свеждаш ниско
да ме целунеш – колко мило!
Но небесата ме подтискат,
а пропастите ме окрилят.
Поклонът ти и грош не струва
пред черна клетва от прокажен.
Победата не ме вълнува,
но загубата ме възражда.
Когато ме направиш слаба,
когато ми отвориш рана -
ще станеш по-голям от хляба.
Защото с болката се храня.
С броеница в ръце
Ще те обичам от разстояние.
Ще те опазя от мен самата.
Тебе не искам да те ранявам.
Ти си ми нещо като разплата…
Ти си ми нещо като проклятие -
и свръхподземно и свръхнебесно.
Като превръщам мъжете си в братя -
всъщност им давам въже за бесене.
Тебе не искам да те обеся.
С тебе не искам да бъда вещица.
Ти си ми светлия спомен за песен,
която не съм изпяла с грешните.
Ти си ми мойта неписана книга.
(Не я разлиствай от ден до пладне).
Тебе не искам да те издигам
горе – в сърцето. За да не паднеш.
Ти си ми времето, отреденото
след залез слънце – преди луната.
С тебе не може да бъде временно.
Ще те опазя от мен самата.
Ще те обичам от разстояние…
Приятелско
Приятел си. Ще поиграем карти.
Ще пием за мира и за жените.
(Завиждам на родените във Спарта —
как трудно било да сдържиш сълзите.)
Приятел си. Така ми е спокойно.
Е, разкажи за твоето момиче.
Отдавна сме погребали виновните.
Мъжът ми е добър. И го обичам.
Да ти налея още? Уморен си…
И аз съм уморена, но е празник.
Отдавна, както казваш „влязох в релси“.
Отдавна, както казваш, „Няма празно“.
Хлапашкият ми сал е здраво вързан.
Научих се да имам и да губя.
Сега си тръгвай. Бързо, много бързо!
Защото, всъщност искам да се любим…
Приятели
Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.
Няма шумни наздравици — само тихо приятелско пиене.
Току хукна навън — да изпратя по някой сърцето си.
И отново се връщам — от лъжата да ме измият.
Не споделям със тях споделените нощи със слабите.
По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.
И тогава са светло добри и прошарено млади.
И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.
Сто години се каня, и дай Боже, веднъж да им кажа —
в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен:
Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,
великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.
Пледоария на вълка
Вината ми навярно е огромна,
но аз изпитвам гняв, а не вина.
За шапката ли питате? – не помня…
Щом казвате, червена е била.
Запомних и очите! Мили Боже,
каква ти шапка – нейните очи
танцуваха по вълчата ми кожа.
/А после много дълго се мълчи./
Продумахме, едва когато здрачът
узря във сламената й коса.
Тя беше нежна. Да ми бе палача.
Да бях умрял от нейната ръка.
Но не умрях! Строих си вълчи кули:
тя ще остане в моята гора.
Лицето на луната ще затулим
и след това ще ми роди деца…
И тъкмо бях пронизан от човечност,
когато стана да се облече.
Отиваше си. Чух я как изрече:
Да знаеш, че си готино вълче!
Настигнах я! Способен бях на всичко.
Дори на смърт – за да остане тук.
Изядох я, защото я обичах.
Не можех да я споделя със друг!
Станка Пенчева
***
Не ме принуждавай
Да се усмихвам жалко!
Не искам скритото,
Не искам малкото.
Не ме прави крадла –
Прави ме кралица!
Ще умра без небе –
Не виждаш ли, че съм птица!
Аз съм песен и блясък –
Къде ще ме скриеш?
Аз съм гордост и ясност,
Аз съм от тия,
Дето са твърди –
И много трошливи.
Прощавам на злите.
Но не –
На страхливите.
Не ми давай нищо
Наполовина!
Аз слагам глава
Под мойта любов –
Като под гилотина.
***
Само на едно отговор нямам:
Как бихме живели с теб, двамата,
под монотонния дъжд на годините,
с догорели страсти в камината,
ти – ревнив,
аз – подозрителна,
зад нежната грижа – с ненавист скрита,
затворени в тежки мълчания….
Когато тъгувам за тебе отчаяно,
казвам си с усмивка изкуствена:
- Да, спасихме от делника нашето чувство!
А душата, глупачка, все пита безмислено:
Как бихме живели с теб, двамата,
под неравния дъжд на годините,
с дълга букова жар в камината,
ти – добър,
аз – търпелива,
два свята, които един в друг преливат,
неизчерпаеми като океан ….
Но отговор няма.
***
Ти си мъжът, с когото ми е било писано
Да узная върховната радост на тялото и на духа,
Всеки път да се приземявам замаяна, слисана
От летежа, който ми е изпил дъха.
Ти си мъжът, заради когото ми е било отсъдено
Да приема най-високата самота:
Винаги с тебе – и всъщност без тебе – да бъда,
Твоя царствена, чиста и много тъжна звезда…
***
Свърши се.
Беше като умиране.
Всичко у мене тежи,
сякаш каменно.
Няма да ме подириш.
Няма да те подиря.
Няма.
Беше като умиране.
Трябва да се зарадвам,
че свърши.
Очите си да избърша,
да те отсека от мен
като със брадва.
Трябва най-после да
се зарадвам.
И никога нищо да не
припомням.
Дори насън да не те срещам.
…Каква тишина огромна!
Какво спокойствие весело!
Липсват ми само тамян и свещи…
Цената на доверието
Така съм създадена,
Че предпочитам
Да се усмихна, вместо да се намръщя,
Да погаля – вместо да ударя,
Да повярвам – щом ме погледнат в очите.
Много пъти са ме лъгали.
Дори най-скъпите, най-близките.
Обичта ми са тъпкали
С думи са ме оплитали -
И пак ме гледаха в очите.
Може още сто пъти да ме излъжат.
Нека.
Едно не искам: заради стоте измами
Веднъж да не повярвам само
На очите, които наистина
Са били искрени.
***
Ако знаеше как без дъх се ослушвам –
През целия град, заледен и пустинен,
През кости-антени и пранета опушени,
През хъркащи спални и екрани изстинали,
През човека до мене,
През нощната яма –
За да чуя – с кожата си – твоето сърцебиене,
За да усетя – сляпа – съня ти, в който ме няма…
Ако знаеше как душата ми тихичко вие
Сред безлунната пустош на стаята,
Ако знаеше…
Боя се, че знаеш.
***
Такава власт над себе си ми даваш,
че аз стоя изтръпнала, безмълвна.
…Косите ми със светлина са пълни,
от устните ми капе мед и вино,
огньове еньовденски, сини
играят на прострените ми длани…
Не е то страст,
не е желание
ако ти нося болка, ще я вземеш;
и смърт да съм дори-ще ме приемеш.
Мълчиш.
И цялата земя крещи :Обичам те!
И аз, владетелката, тихо коленича
и гордостта ми като дреха пада…
Такава власт над себе си ми даде,
че ти се покорих.
***
Научих това през живота си.
Не презирайте ручея само защото
съществуват в света океаните.
Обичам вкуса на мига.
И с протегнати длани събирам
къси слова,
блясък на метеорити,
един луд удар сред равен сърдечен ритъм,
зрънце истина,
искрица прозрение,
капка от водопада на времето…
И бих утолила на душата си жаждата
ако изневиделица не се обаждаше
мисъл една…
А бушува накрай света Океанът!..
Миряна Башева
Тежък характер
Като камък на шия,
като белег от нож,
като черна шамия,
като стар меден грош
все те нося по мене,
нищо, че ми тежиш,
от глава до колене
нищо, че ме болиш!
Като знак за магия,
като биле за жар,
като люта ракия,
като бял хвърлен зар -
цял живот – студ и огън,
клетва и благослов,
добро утро и сбогом,
моя трудна любов.
***
Цялата вселена ми обажда колко ми е тъжно и горко.
Аз съм дребна и досадна сажда
в будното й огнено око.
Но и с окончателното мото
„Всичко мирско чезне в пух и прах“
съвсем вярно си звучи животът
даже през фалшивия ми смях.
Дявол знае дали има щастие.
Може би. На Господа напук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.
amar
Грешница
Жълъдена, млада е душата,
от теб попивам влажността.
Пръскаво небето е, когато
пада в нас. Събличаш вечерта.
А аз се свивам под коляното ти,
гънка съм от твойта кожа.
И те гмурвам, и разлята съм,
да ме събереш – не можеш.
На косите ми ухаеш – буйните,
сплитам те във мене надълбоко.
На ръцете ми приличаш – лудите,
устните се сливат – мокро е.
Пръстите ти ме горят, но не боли,
очите ти са огън и не ме побират.
Потъваш ме, невинността ми подлуди
и ставам грешница – и ти отивам.
Никой не ме събличал така…
author unknown
Никой не ме е събличал така:
сочно, влажно, задъхано…
като бутилка тъмно шампанско…
Да нарисува първо с поглед
извивката на шията ми,
докато с диханието
на съгрешил вятър
свали едната презрамка…
….после…
…………..другата…
И онемялата голота изпие
бавно,
на глътки,
като сухо мартини…
Никой не ме е събличал така…
Като пролетна утрин
да сътвори росата на жаждата,
да ме покрие с було на тънка мъгла,
да покори хълма на желанието…
Никой не ме е събличал така…
затова съм облечена цяла в копнеж
и
го
ЧАКАМ.
